Всичко започва през един мразовит октомврийски ден на 1404 година, когато в Черната кула на замъка Шамтосe (известен в наши дни като “Прокълнатия замък”) се ражда Жил дьо Ре. Тук героят, станал по-късно известен като Синята брада, прекарва своето детство заедно с по-малкия си с три години брат Рене (известен по-късно като Рене дьо ла Сюз). Жил учи латински, упражнява се в лова и риболова и успешно практикува изкуството на оръжието. Но тук също така се проявява за първи път и животинското в него: той се забавлява да държи по няколко дни гладни собствените си овчарски кучета, да ги насъсква срещу овните и да гледа след това как последните бивали разкъсвани.

През 1415 г. като че ли някакво проклятие се стоварва върху замъка Шамтосe-на-Лоара. При един инцидент по време на лов на глигани загива бащата на Жил – Ги дьо Лавал. После, след кратко боледуване умира майка му – Мари дьо Краон, докато в битката при Азенкур губи живота си вуйчо му Аморu дьо Краон. Така Жил дьо Ре става пряк наследник на родителите си и на дядо си Жан дьо Краон. Последният, от когото всъщност е отгледан, ще бъде за него постоянен лош пример. Когато внукът му навършва 16 години, Жан дьо Краон принуждава Жил да се ожени за Катрин дьо Туар, която е на същата възраст и негова четвърта братовчедка. Благодарение на този брак Жил се домогва до замъците Тифож, Пузож, Порнuк, Савенe ( вж. на картата ). Но към съпругата си бъдещият маршал на Франция винаги ще се отнася с пренебрежение и ще я прокуди в замъка Пузож.
Бракът с Катрин дьо Туар позволява на Жил да стане наследник на четири благородни френски фамилии ( Лавал, Краон, Машкул и Ре ) и да се сдобие с няколко замъка с изключителна стратегическа важност заради разположението им на границата между Бретан (територия, която тогава била независима ) и Франция.
Първият е вече споменатият Шамтосe-на-Лоара, разположен на границата между провинциите Анжу и Бретан. Днес, обаче, от него са останали само руините на една кула, която изглежда като разрязана на две заради огромната вертикална рана във външната u стена, която достига почти до замята. Част от стените на замъка са покрити с гъст бръшлян. Останките от крепостта се намират на хълм, който се извисява над долината на Лоара. Така изглежда днес родният дом на Жил дьо Ре, който местните хора наричат замъка на Синята брада. За да се достигне от Анжу до покрайнините на Нант, пътят от тук е бил задължителен, от където и стратегическата важност на крепостта. Входът за нея, който е долепен до една скала и в близост до който има малко блато, някога е бил защитаван от две кръгли кули и голяма врата с подвижен мост, който падал на 4 масивни четвъртити колони.

Замъкът Шамтосе

Другият замък, разположен на границата между Поату, Анжу и Бретан, и известен като любимото място на Жил дьо Ре, е Тифож. Той е разположен върху цялата повърхност на гранитен масив с ширина три хектара. Части от строежа му датират от X и - XI и век, а други от XII и . Заобиколен е от стени с дължина 18 метра и дебелина 3-4 метра. Крепостта граничи с тихите води на криволичещата река Севра и нейния приток Крума. Тя също става притежание на Жил дьо Ре като част от зестрата на съпругата му Катрин дьо Туар.

Останките от замъка Тифож

Замъкът Машкул е друго изключително важно владение на Жил дьо Ре. Той е разположен на атлантическия бряг, на юг от Лоара и представлява заедно със замъка Порнuк, разположен недалеч от него, един от най-важните центрове в района, известен с производството и търговията със сол. Както Тифож, така и Порнuк става притежание на Жил като част от зестрата, получена след брака му с Катрин. Но престоите му тук ще бъдат съвсем редки и краткотрайни. Замъкът Порнuк е изграден от гранит и се извисява над малък каменист плаж. Някога той е бил заобиколен от вода и в него се е влизало само през подвижен мост.

Замъкът Машкул в наши дни

Пузож е третият замък, с който Жил дьо Ре се сдобива след сватбата си с Катрин дьо Туар. Той е заобиколен от десет вградени в него кули и един донжон, защитаван от входа на замъка. Това е и мястото, в което жената и единствената дъщеря на Жил – Мари, са принудени от самия него да живеят в изгнание. Причина за това е отвращението и ненавистта му към жените, които той проявява още в юношеските си години.

Друг важен замък, притежание на барон дьо Ре, е замъкът Пренсe. По пътя, който води от Шемерe до Руан се намира това, което е останало от него и от така наречената “ловна среща” на маршала – павиран път, останки от една монументална портика, руините от една кула, полуразрушена стена и едно зеленеещо се блато. В замъка Пренсe маршалът обичал да отсяда, необезпокояван от любопитните погледи. Покрай него се простирала, всъщност, гъста и чудна гора, известна с името Foresta principis ( Гората на принца ), от където и името Пренсe. През 1371 г., замъкът е притежание на Жана Шабo, която, поради липса на наследници, го отстъпва през 1400 г. на Ги II дьо Лавал, баща на Жил заедно с цялата област Ре ( вж. картата, където областта Ре е оградена с пунктир ). В замяна на това Ги дьо Лавал се отказва от името си и става официално Ги дьо Ре. Освен областта Ре, Жил наследява от баща си и владенията Шемийe, Мот Аршар и др. ( вж. по-долу ) принадлежали някога на фамилията Лавал.

Всички тези владения правят от все още невръстния Жил един от най-силните барони на Бретан, но същевременно и голям френски феодален владетел, свързан с династията Валоа и със значително участие в Стогодишната война срещу англичаните. През юли 1420 г. Жил взема успешно участие във военна кампания срещу графството Понтиевър, за да освободи херцога на Бретан Жан V дьо Монтфор. Едва навършил 16 години, той започва, след брака си с Катрин дьо Туар, блестяща военна кариера, защитавайки престола на дофина Шарл VII .

В действителност, в последния етап на Стогодишната война Жил дьо Ре е един от малкото владетели от Западна Франция, които защитават националната кауза, сражавайки се на страната на дофина и бъдещ крал на Франция Шарл VII . За този негов избор на страна във войната повлиява и Жорж Ла Тремоай, негов братовчед и някога любимец на френския престолонаследник. Жил се включва във войната на страната на последния през 1427 г. като плаща от собствения си джоб на голяма част от хората, които командвал, и на които налагал желязна дисциплина. Отличава се веднага с голямата си смелост. По време на атаката срещу крепостта Люд, той първи прескача вражеските стени и след като те биват превзети, убива английския комендант на гарнизона – капитан Блекбърн като буквално му разцепва главата на две с меча си. Другите му военни подвизи са в Ренфор, Сен Лоран де Мортие и Маликорн. Когато на 6 и март 1429 г. Жана д’Арк пристига в Шинон, Жил дьо Ре получава задачата да я придружи до Поатие, където Девата трябва да бъде разпитана от теолозите. После се сражава редом с нея при опита за освобождаване на Орлеан и бива запленен от силната личност на девойката. Към нея той се показва винаги като най-верния, смел и добре боравещ с оръжието спътник. Негова е отговорността за личната сигурност на Девата, заедно с която, след като през 1429 г. взема участие в освобождаването на Орлеан, се хвърля в битката при Божансu и като част от ариергарда в тази при Патe.

Миниатюра, изобразяваща битката при Пате

Тогава Шарл VII го провъзгласява за Маршал на Франция, въпреки че Жил все още не е навършил 25 години, и му разрешава да носи на своето знаме кралските отличителни знаци, представляващи герба на Франция – златистия лилиев цвят(орифлам) върху син фон. Той е и един от четиримата френски феодали, удостоени с честта да съпроводят Свещената Ампула, съдържаща свещеното миро, с което били помазвани френските крале, от абатството Сен Реми до църквата Света Богородица в Реймс, където на 17 и юли 1429 г. Шарл VII ще бъде коронясан. През септември същата година Жил и Жана се опитват без подкрепата на краля да превземат Париж. Опитът се проваля, а Жана е ранена. Двамата биват позорно предадени от Ла Тремоай, който издава заповед за изтеглянето на останалата част от армията въпреки протестите на Жил. Тези негови протести го дискредитират пред кралския двор. По време на процеса срещу Девата в Руан, единственият, който се опитва да направи нещо за нея е Жил дьо Ре. Отначало той предлага на краля сам да плати целия откуп за освобождаването u, но не среща никаква подкрепа за начинанието си в кралския двор. Вероятно през декември 1430 г. Жил се е опитал безуспешно да прекоси Сена при Лувие, насочвайки се след това заедно с една въоръжена група към Руан, за да освободи със сила Девата. След като през 1432 г. води без особен успех едно последно сражение при Ланu, маршалът оставя всички на произвола на съдбата и се оттегля да заживее в собствените си земи. След като Жорж Ла Тремоай изпада в немилост пред краля, Жил никога повече не се появява на бойното поле.

Тук някъде приключва и бляскавата кариера на Жил дьо Ре. Смъртта на Орлеанската дева на кладата в Руан през май 1431 г. бележи фактически края на славните за Маршала на Франция времена. След като тя бива изгорена от инквизиционния трибунал, Жил се оттегля в собствените си владения и заживява като прахосник, обзет от носталгията по някогашните си подвизи. Тук се проявява и другата, тъмна страна от неговия характер, онова зловещо негово alter ego, което му спечелва печалната слава на най-страшното “чудовище” върлувало някога по тези земи. Затова и до ден днешен в областта Бретан се разказват легенди за неговата жестокост, погубила стотици деца и юноши.

Жил отива да удави мъката от загубата на Жана д’Арк в лукса на замъците Машкул и Тифож. Дворът му не само тъне в разкош, а и по масата му се леят реки от ароматно и подсладено с карамфил и канела вино. Неизброимите ястия от всякакви видове месо се сервират в златни и сребърни съдове. Там той се заобикаля от тесен кръг придворни и малка група свои верни хора, които го придружават понякога до Нант, където баронът притежава и великолепен дворец в близост до катедралата и замъка на херцога. Разполага с лична армия от около 200 души, облечени в пищни доспехи и яздещи прекрасни породисти коне. При него служат и около 80 певци и няколко актьорски трупи, които му помагат да избегне скуката зад високите стени на своите замъци.

От септември 1434 г. до август 1435 г. Жил дьо Ре е в Орлеан, за да представи пред жителите на града величествен спектакъл в чест на Жана д’Арк, наречен “Мистерия за обсадата на Орлеан”. В пиесата взимат участие 140 актьори (включително и самият Жил дьо Ре) и 350 статисти, облечени всичките в пищни костюми. На представлението присъства самият крал, тълпите от хора, които искат да видят зрелището, са неизброими. За тях на всеки ъгъл в града се предлага безплатна храна и вина, каквито жителите на Орлеан никога не са дори и сънували. Така, осигурил на града хляб и зрелища, с които почита паметта на Орлеанската дева, той може с чиста съвест и удовлетворен от себе си да напусне града, с който са свързани най-славните дни от неговия живот.

В следствие на това разточителство, обаче, дълговете се натрупват, роднините му надават глас срещу него и кралят, по настояване на Рене дьо ла Сюз и Андре дьо Лавал-Лоеак (съответно брат и братовчед на Жил), му забранява със специален декрет от 2 ри юни 1435 да продава имотите си във Франция. Бретонският херцог, обаче, обявява този декрет за невалиден на територията на херцогството. Така Жил е принуден да покрие дълговете си към своите кредитори (херцога на Бретан Жан V и някои негови подчинени) като им оставя като залог част от своите бретонски владения (включително и замъка Пренсе). Последните само това и чакат. Владенията на Жил, както стана ясно, били от изключителна стратегическа важност за бретонската държава, опитваща се тогава да засили властта си по граничната зона с Франция.

Един свещеник от Анже на име Мишел дьо Фонтенe бил натоварен да следи за прилагането на кралския декрет. С това, обаче, последният си навлекъл гнева на барон дьо Ре, който го хвърля в тъмницата на замъка Машкул. Малко след това обаче, рискувайки да си навлече гнева на Църквата, той се съгласява да го освободи.

В отчаян опит да избегне финансовия крах, Жил се съюзява с Лукавия като се насочва към алхимията в търсене на философския камък. В алхимията се криела надеждата му, че ще успее да превърне неблагородния метал в злато. Първите си плахи стъпки в нея той прави в замъка Пренсе, опитвайки се на няколко пъти да “направи злато” с помощта на Франческо Ломбардски, Антонио да Палермо, Томас Онафразимус и Дюменил. По-късно се доверява сляпо на Франческо Прелати. Последният бил 22 годишен младеж, извикан от Флоренция, по препоръка на Юсташ Бланшe, свещеник на служба при дьо Ре, изоставил расото, за да се отдаде на дявола. Прелати се хвалел, че е “познавач на алхимията” и че се занимава с вещерство и Кабала, в които бил посветен от най-големите магьосници по това време.

Прелати бил един от главните виновници за това Жил да продаде душата си на дявола. За да получи злато, Прелати няколко пъти в присъствието на своя господар направил опит да извика Сатаната. За първи път той се опитал да призове демоните на злото през 1438 г. в замъка Тифож. Малко преди полунощ Жил, Прелати, Бланшe и двамата прислужници Анриe и Поату очертали с върха на меч няколко кръга, в които след това изрисувли кръстове и други тайнствени знаци. В глинени гърнета поставили въглени, тамян, смирна и алое, след което Прелати прочел от някаква книга с черни кожени корици следното заклинание:“О, Барон, Белиал, Ориенс, Белзебут, призовавам ви в името на Отца и Сина и Светия дух, в името на Дева Мария и всички светци да се появите тук пред нас и да изпълните нашата воля”. Сетне те отворили четирите прозореца на голямата зала на замъка. Изминали два часа, но демонът ‘Барон’ така и не се появява.

Вторият опит на Жил дьо Ре да се свърже с демоните бил в градчето Бурньоф, разположено между замъците Порник и Машкул (вж. на картата). Прелати и Поату заедно с господарят си отново донесли тамян, магнетит и тайнствената книга с черни корици, след което очертали, с помощта на нож, кръг, в който изрисували сатанински символи. Въпреки изричната забрана на Прелати, прислужникът тайно се прекръстила преди придворният магьосник да започне да реди заклинанията си. По-късно и двамата свидетелстват, че след новия неуспешен опит за извикването на демоните върху града се изсипал страшен порой. В същото време се извил толкова силен вятър, че тримата едва успели да се доберат до замъка.

В съдебните архиви от това време, намиращи се в Нант, се съдържат още самопризнания на Прелати, според които последният направил трети опит, този път съвсем сам, да извика ‘Барон’, при който демонът му се бил явил. Прелати признава, че демонът му се бил явявал и други пъти, но никога в присъствие на свидетели. Той дори му бил оставил някакъв черен прах, който дьо Ре сложил в златна кутия и носил няколко дни със себе си, преди да го изхвърли понеже видял, че е безполезен. Прелати поискал от името на ‘Барон’, Жил да даде гощавка на трима бедняци на три различни празника през годината. Жил обаче, направил това само веднъж - на Вси Светии и това според магьосника била причината демонът никога да не се появи пред него.

Но в замъците Тифож и Машкул Жил изглежда е извършвал такива престъпления, че вещерството и съюзяването с дявола били като че ли най-безобидните от тях. За тези престъпления загатва и разказът на вдовицата на един каменоделец и енорияш от църквата Светия Кръст в Нант. Тя свидетелства, че била поверила сина си на човек на име Поату, слуга на барон дьо Ре, който u го поискал, за да го назначи на служба при него. От този ден нататък бедната жена не видяла повече сина си, който бил на около 15 години. Други родители, със сълзи на очи по-късно потвърждават, че и техните деца са изчезнали мистериозно по подобен начин. За съдбата на тези деца може да се съди и по поредния акт на мегаломания от страна на Жил дьо Ре. На 24 и март 1435 г. той издига в замъка Машкул параклис в чест на Младенците, избити от цар Ирод, “за доброто и за спасението на нашите души”, както се изразява самият той. За тази цел той наел на служба архидякон, викарий, няколко свещеника, капелани и ковчежник, които били лично назначени от самия него. Но построяването на параклиса едва ли е бил знак за разкаянието на барон дьо Ре за стореното от него на тези нищо неподозиращи “бретонски младенци”. По-скоро това било само част от богохулствата и светотатствата, които той извършил, и които щял да продължава да извършва. В последен отчаян опит да извика демона ‘Барон’, той извършил един от най-сатанинските си ритуали – в присъствието на Поату той поставил в чаша сърце, което е изтръгнал от малко дете. Малко преди това, по настояване на Прелати, той дал обет, чрез заклинание, да даде на дявола всичко, което той поиска, с изключение на собствената си душа.

Църквата Сент Етиен дьо Мер Морт

Но по ирония на съдбата едно от богохулствата на бретонския барон се оказало фатално за самия него. Може би никога не би се разбрало какво всъщност се е случило с всички онези деца и юноши, ако на 15 и май 1440 г. Жил не направил тази грешна стъпка, която се оказала повратен момент в неговия живот. В желанието си да си възвърне едно градче, което някога му принадлежало(но което заради дълговете си бил принуден да продаде срещу нищожна сума пари на Гийом льо Фрерон, ковчежник на херцога), маршалът нахлул в него заедно с въоръжен a до зъби група от 60 души и си го възврнал със сила. Лудостта му обаче, не спряла до тук. Свещеникът, който бил натоварен с административните дела по управлението на имотите, продадени от Жил дьо Ре на Гийом льо Фрерон, в действителност бил брат на последния. Свещеникът на име Жан льо Фрерон тъкмо отслужвал своята литургия в църквата Сент Етиен дьо Мер Морт (на снимката по-горе), когато Жил проявил оказалото се по-късно фатално неблагоразумие да нахлуе с оръжие в храма. На всичко отгоре той нарекъл свещеника престъпник и го обвинил, че подлагал бившите му поданици на изтезания. Накрая го задържал под стража и го отвел в замъка Тифож.

В този момент епископът на Нант, Жан дьо Малетроа, който от доста време разследвал злодеянията на барона (но който, имайки си работа с френски маршал, е действал до този момент с изключителна предпазливост), в очакване на удобен предлог и точен момент, за да се намеси по-решително, почувствал изведнъж, че успехът му е в кърпа вързан. Изглеждало, че Жил не само е застанал срещу властта на херцога, но и не е зачел привилегиите на Църквата, за което можело най-сетне да бъде преследван и съден. Но зад действията на епископа на Нант се криели всъщност неговите лични и политически амбиции. Разбирайки, че други вече са се облагодетелствали от “разпродаването” на имотите на барона, заплащайки за тях твърде ниски суми пари, епископът решава, че и на него му се полага част от “пая”.

За “нарушаване на гражданския мир”, предизвикано от използването на сила от хората на Жил дьо Ре на територията на херцогството, Жан V наложил на Жил парична глоба от 50 000 златни екю. В несъстоятелност вече да плати подобна сума, Жил дьо Ре решава да отиде в замъка на херцога, за да го увери, че се е разкаял и да го убеди да отмени решението си. Преди да отиде там, обаче, той заръчал на Прелати да извика ‘Барон’, за да го закриля. Според свидетелските показания на алхимика, демонът му се бил явил и обещал Жил да се завърне от там жив и здрав. Херцогът, обаче, не отстъпвил и дори помолил брат си, Артур дьо Ришмон, офицер на Короната и главнокомандващ на френската армия, да превземе от името на краля замъка Тифож (който не се намирал на територията на херцогството), за да освободи свещеника от Сент Етиен дьо Мер Морт. Операцията, проведена на 29 и август 1440 г. приключила успешно, но кралят, естествено, не разбрал нищо за това. Освобождаването било само прикритие за истинските намерения на херцога – последният знаел, че след като барон дьо Ре бъде прогонен от Тифож, той ще бъде принуден да се оттегли в Машкул, който е бретонско владение, и където някогашният маршал ще може да бъде преследван.

По това време вече Жил бивал преследван едновременно и от Църквата и от херцога. След като научава за изчезването на значителен брой деца и юноши от територията на своята епархия (за които хората негласно обвинявали своя някогашен владетел), епископ Жан дьо Малетроа се обърнал към френския инквизитор, под чиято юрисдикция се намирал Бретан, с молба за образуването на църковен процес срещу барон дьо Ре. Епископът обаче не успял да намери формални жалби срещу него заради страха, който баронът все още продължавал да всява у някогашните си поданици. За сметка на това пък епископът събрал доста от т.нар. “клеветнически показания”, които представлявали сбор от всички слухове, които се носели, и които трябвало да са колкото е възможно по точни, подкрепени с доказателства и свидетелски показания. Клеветническите показания били достатъчни, за да бъде сезирано правосъдието. Освен това няколко езика най-накрая се “развързали”, което позволило да се съберат и десетина жалби. Всичко това се правело тайно, за да не бъде събудено подозрението на барон дьо Ре.

От своя страна, херцогът провел собствено разследване, по време на което над 70 души се явявили, за да свидетелстват за аналогични случаи на изчезване. Броят на изчезналите се изчислявал приблизително на стотина деца и юноши, всичките от мъжки пол. Свидетелите говорели също и за бунтовнически действия предприети от Жил дьо Ре срещу обществената власт. При това положение херцогът назначил за следовател Пиер дьо л’Опитал, който наложил запор върху всички имоти на барона. Това естествено буди основателното подозрение, че действията му съвсем не били безкористни.

По време на цялото разследване, двете институции обаче не действали независимо една от друга. Напротив, те дори взаимно се подпомагали и днешният историк с право може да остане изумен от смесения характер на процедурите използвани в двата съда, които използвали всички хитрини и вратички в църковното и гражданското право, за да постигнат заветната си цел – смъртна присъда за Жил дьо Ре.

На 13 и септември 1440 г. херцогът и епископът заключили, че всичко е готово за предприемането на решителни действия – призоваването на Жил в съда. Два дни по-късно пред вратите на замъка Машкул пристигнал въоръжен отряд, който на висок глас съобщил, че Жил трябва да се предаде, за да бъде откаран в Нант, където ще трябва да отговаря пред съда за обвинение в оскърбление срещу църковната и светска власт. След тези думи във въздуха отекнали тръбите, които известявали, че е време Жил да се предаде. От замъка, обаче, не се чувало нищо. Познавайки добре гордостта, смелостта и решителността на маршала, отрядът се готвел за най-лошото. След миг, обаче, потерната се отворила и Жил спокойно излязъл отвътре. И до ден днешен остава истинска загадка какво е накарало страховития и безскрупулен барон да приеме така кротко участта си. В същото време били арестувани и откарани в затвора на замъка в Нант и основните му съучастници – двамата прислужници Поату и Анриe (последният направил неуспешен опит да се самоубие на път за Нант), придворният му алхимик и магьосник Прелати, свещеника Бланшe и вещицата Ла Мефрe.

Църковният процес бил проведен от 8 и до 25 и октомври 1440 г. в Новата Кула на замъка на херцога в Нант. На 8 и октомври Жил се явявил пред съда. Тъй като той бил все още доста силен и влиятелен владетел и би могъл поради този факт да оспори легитимността на процеса и авторитета на съдиите, обвинителите използвали хитрост като заявявили, че ще го съдят за светотатството в църквата, без да споменават други обвинения. Успокоен от това, Жил признал авторитета и легитимността на съда.

На 13 и октомври 1440 г., обаче, бил прочетен официално обвинителният акт, който накарал всички присъстващи в залата да изтръпнат. Жил дьо Ре бива обвинен във вещерство (заради опитите му да се съюзи с дявола), содомия (заради противоестествените актове, на които подлагал децата, които залавял) и убийства – трите най-тежки обвинения по онова време. Обвинителният акт дори уточнява броя на убитите деца – 140! По-късно обаче, се установява, че статистиката е доста по-печална. Детеубийствата, за които се твърдяло, че са извършени от злия барон, били в същност с пъти повече от тези, за които бил обвинен. Предполага се, че общият брой на жертвите му е около 800 деца, а според някои изследователи дори 1 000.

Ужасeн, Жил разбрал, че е изправен пред смазващ списък с обвинения. Той веднага изразил възмущението си от обвиненията, които е чул и обвинил всеки един от съдиите, че е лично заинтересован от неговото осъждане. Но вече било прекалено късно. Той вече бил признал законността на съда. Жил осъзнал, че е бил изигран и бил обзет от такава ярост, че нарекъл свещениците, членове на съда подлеци и престъпници. При тези негови думи епископът на Нант анатемосал Жил, след което заседанието било закрито.

В Средновековието обаче, отлъчването от църквата се оказвало тежък удар дори и за най-жестоките убийци и престъпници. Жил осъзнал, че е загубен, защото вече не бил християнин. Съзнавайки, че не може да очаква никакво спасение за душата си, и че е осъден на вечни мъки в Ада, той рухнал психически и променил начина си на поведение към обвинителите. Той веднага заявяил категорично, че признава законността на съда, дадена му от Бога и истинността на обвиненията, отправени срещу него. Жил спонтанно признал многобройни престъпления и молел свещениците за божията милост. При тези обстоятелства анатемата била игнорирана и баронът отново бил приет в лоното на християнската църква.

След тези внезапни обрати, църковният процес можел най-сетне да продължи. На 16 и и 17 и октомври дошъл редът да бъдат изслушани съучастниците Прелати, Бланшe, Анрие и Поату. Магьосникът разкрил с най-подробни описания сатанинските ритуали, които двамата с Жил редовно извършвали. Свещеникът Юсташ Бланшe пък свидетелствал, че господарят му бил използвал голям брой жени, сред които и вещицата Ла Мефре, които трябвало да примамват децата и да ги отвличат.

Ла Мефре – най-страховитата похитителка на деца

Признанията на двамата прислужници, съхранени в съдебния протокол от процеса в Нант, обаче са най-потресаващи от всички. Те разкриват целия ужас, на който били подлагани децата. Описанията на мъченията и изтезанията са толкова зловещи и ужасяващи, че е почти немислимо, че човек е способен на такава нечувана жестокост. Ето и част от признанията на Анрие и Поату: “Преди да започне с извращенията си с тези деца, за да им попречи да крещят, и за да не бъдат виковете им чути, Жил дьо Ре ги закачваше за врата с въжета и куки в своята стая. После ги пускаше и ги успокояваше като им казваше, че не иска да им причини зло, а само да си поиграе с тях. Така той успяваше да ги накара да спрат да плачат.” В протокола е записано още, че извратеният барон режел крайниците на децата, сам или с помощта на съучастници. Понякога изваждал вътрешностите им или пък размазвал главите им с боздуган, покрит с железни шипове. Видът на течащата кръв го възбуждала сексуално, а Поату признал по време на процеса, че самият той не изпускал нито миг от агонията на жертвите на господаря си. Ето още какво казва той: “След като бе извършил своите извращения и задоволил своите плътски страсти с децата, той веднага ги убиваше като ги държеше отговорни за собствената им смърт. Понякога те биваха обезглавявани, понякога той прерязваше гърлата им или им чупеше вратовете с дървен прът.” Разкритията постепенно стават все по ужасяващи: “Понякога Жил дьо Ре задоволяваше низките си страсти с децата, преди да ги е наранил, но това се случваше много рядко. Понякога практикуваше с тях противоестествени съвкупления или пък след като им прерязваше гърлата и докато гледаше как кръвта им изтича, се самозадоволяваше. Понякога ги изнасилваше докато те биваха полумъртви и дори след смъртта им, но само ако тялото им беше още топло”. При тези последни разкрития председателят на съда решава, че са преминати всякакви граници на ужаса. Той става, сваля наметалото си и покрива с него кръста, който стои зад председателския стол. Накрая двамата прислужници признават, че всеки един от тях е довел при своя господар около 40 деца, както и че са правили черни магии и неколкократни опити да призоват демоните на Ада.

Ръкописите от процеса срещу Жил дьо Ре

На 20 и октомври пред съда застава самият Жил и изявява желанието си да направи пълни самопризнания. Когато влиза в съдебната зала, тълпата остава безмълвна. Той допълва предишните показания като уточнява, че изпитвал по-голямо удоволствие да убива децата, да отделя главите и крайниците от телата им, да ги гледа как умират, отколкото да задоволява плътските си страсти с тях. Признанията стават все по ужасяващи, но тълпата продължавала да стои безмълвна. Жил уточнява, че докато децата агонизирали, той обичал да сяда върху корема им и да ги гледа как умират. След тези сатанински оргии прислужниците му почиствали залите на замъка от кръвта и изгаряли телата. Той признава, че няма никаква представа дори за приблизителния брой на убийствата, които е извършил, но все пак си спомня, че е извършил първото си убийство на 15 и ноември 1432 г. в замъка Шамтосе. Ето как започнала според него цялата история: “Прочетох красивата история¹ за това как Тиберий, Каракала и други се отдавали на содомията с момчета и изпитвали странно удоволствие от това да ги измъчват”.

Попитан за мотивите на зверските си убийства, Жил отговарил, че това са жертвоприношения за самия Бог. Като убивал само деца, той вярвал, че освобождава “чисти души”, които отивали право в Рая. Затова той с чиста съвест се зовял “създател на ангели” и смятал, че с тези свои “добри дела” ще заслужи опрощение за плътските си страсти и удоволствието, което изпитвал от изтезанията.

Жил завършва разказа за сатанинските си ритуали и зверските си убийства с истинска проповед към присъстващите: “О, бащи и майки, които сега ме чувате, вижте ме ! Умолявам ви, възпитавайте децата си в смирение ! Ако съм извършил толкова многобройни и ужасни престъпления, причината е само и единствено в моето детство”. Накрая завършва изповедта си плачейки и признавайки смъртните си грехове. През сълзи Жил уверява всички присъстващи в дълбокото си разкаяние и добавя: “Бог никога не ще ми прости, ако самите вие не се молите за мен”. И колкото и да е изумително, в миг цялата тази тълпа, попила всяка дума от разказа за зверствата на барона и задушена от ужаса на потресаващите разкрития, застанала на колене и започнала да се моли за най-страшното чудовище, за което някога била чувала...

На 23 и октомври гражданският съд произнася смъртните присъди на Жил дьо Ре и на двамата му прислужници – Анрие и Поату. Другите подсъдими изчезват мистериозно!... Прелати успява незнайно как да избегне участта на своя господар, но няколко години по-късно и той бива обесен, но за други престъпления. Колкото до Ла Мефре, зловещата похитителка на деца, тя намира смъртта си в затвора в Нант по време на процеса. На 25 октомври дошъл ред и на църковния съд да осъди на смърт Жил за връзки с дявола и извращения с природата. Жил молел да бъде екзекутиран преди своите прислужници. Той се обърнал и към присъстващите в залата с горещата молба да го съпроводят до брега на Лоара, където щял да бъде обесен и после изгорен. Последното му желание било тленните му останки да бъдат заровени в двора на църквата на Кармелитките. Волята му била уважена.

В нощта преди екзекуцията цял Нант не мигнал. Всичките му жители я прекарали в молитви – кой в църквите, които останали осветени цяла нощ, кой по площадите на града, кой в дома си. Всеки осъзнавал свръхестествените размери на току що разигралата се драма.

В 9 часа на 26 и октомври 1440 г. процесията, водена от епископа, излязла от катедралата. Подир него вървяло цялото духовенство, херцогът и неговите сановници заедно с хора от народа, чийто брой ставал все по-голям. Накрая на процесията вървели Жил дьо Ре, Анрие и Поату, обградени от въоръжена стража. И цялата тази човешка маса пламенно пеела църковни химни.

Като истински естет Жил дьо Ре се наслаждавал на тези последни мигове от своя живот. Той дълбоко и наивно вярвал, че греховете му са опростени, че вече не е обладан от демони, че душата му ще бъде спасена и след няколко часа ще се озове в Рая. Той бил опиянен от щастието, че играел главната роля в историята, която сам е сътворил. Съпроводен от всички тези хора, изпаднали в религиозен екстаз, той си мислел, че със смъртта си ще изкупи греховете на цялото човечество. Ведрото му излъчване в такъв момент поразява всички и ярко контрастира с пораженческото поведение на двамата му прислужници.

Според Жорж Батай ( Ж. Батай, Процесът срещу Жил дьо Ре, 1965 г.), в този момент Жил дьо Ре се държал като, човек, който никога не е достигнал до “разумна възраст”. По същия начин той се държал, когато признал, че се мисли за “създател на ангели” или пък когато обяснявал на жертвите си, че “не иска да им причини зло, а само да си поиграе с тях”. За него всичко било ‘игра’. Дори може да се каже, че животът му представлява един низ от “детинщини” (капризи, непредпазливи и необмислени действия, неразчетени разходи, желание да се открои пред останалите). Само че, както уточнява Ж. Батай, “детинщината, по принцип, има ограничен ефект”, докато заради властта, силата и богатството на френския маршал “неговите детинщини са имали трагичен ефект”.

Застанал пред трите бесилки, Жил се обърнал за последен път към тълпата с молбата тя да се моли за него. В миг всички застанали на колене и започнали да се молят за спасението на неговата душа. След това Жил дал знак на палача и тялото му се олюляло на бесилката. След това то било изгорено, а тленните му останки, заровени, според волята му, в църквата на Кармелитките в Нант. Там те остават до 1793 г., когато гробът му бива осквернен от републиканците. Според местните предания, в деня на екзекуцията на Жил дьо Ре всички деца в Нант били бичувани с камшик, за да не бъде забравен никога този ден.

Така приключва историята на един от най-богатите, най-славните и най-велики френски феодали, известен за някои като най-жестокия убиец, раждал се някога на този свят, за други като дявол в човешки образ, завършил живота си, мислейки се за светец.

След смъртта му, в спокойния град Нант между XV и и XVIII и век започнали да се зараждат странни ритуали за защита на децата, на бременните жени и на кърмачките. Те се извършвали по местата, където “чудовището” някога върлувало, където било екзекутирано и дори на гроба му в църквата на Кармелитите. Днес местата свързани със спомена за него, включително и призрачните замъци Шамтосе, Тифож и Машкул, вече на говорят за зверските убийства и сексуалните извращения на Жил дьо Ре. Те напомнят по-скоро за легендарния “звяр”, който отвличал децата, и който незнайно защо според легендата и според приказката на Шарл Перо носел прозвището Синята брада. Той вече не е нищо повече от един приказен герой, един Торбалан, с който родителите продължават да плашат непослушните си деца. Ето как колективното съзнание и устното народно творчество е превърнало историята за маршала, помогнал на Франция да спечели Стогодишната война, за най-верния рицар на Орлеанската Дева, за барона, разбунтувал се срещу херцога на Бретан, за човека, съюзил се с дявола и принесъл в жертва стотици деца и юноши, в легенда за “чудовище” - похитител на деца, което според приказката на Перо се задоволило с убийството на едва седем прекалено любопитни жени...